LETTRES А YVES

            Някои хора може да са с разбито сърце не защото са били наранени, а защото никога не са намерили някого, който да има значение, за да ги нарани. Но когато го намериш, от тази връзка се ражда истинска поезия. "Писмото", което Пиер Берже пише до Ив Сен Лоран ( а в действителност, неговия поклон към великия "шивач"), е пример за това. "Писмо", което е събрало в себе си страсти на едно петдесетгодишно партньорство, оставило след себе си еталони за стил и красота и разбило табутата на времето си, за да може с малко провокация, в профил и анфас, да донесе още една доза  свобода.  

Останалото е мълчание..... 

" 5 юни 2008

 

Колко млада и едновременно хубава беше онази утрин в Париж, когато се срещнахме! Ти вече водеше твоята първа битка. Същия този ден ти срещна Славата и оттогава тя и ти никога не се разделихте. Как бих могъл да си представя, че петдесет години по-късно ще бъдем лице в лице и ще се обръщам към теб за последно сбогом? Това е последният път, в който ти говоря, последният път, в който мога да го направя. Скоро твоят прах ще бъде положен в гробницата, която те чака в градините на Маракеш.

Днес се обръщам към теб, към теб, който не можеш да ме чуеш, който не можеш да ми отговориш. Всички, които днес са тук, ме чуват и само ти не можеш. 

Как бих могъл да не си спомням? 

Спомням си за тази първа среща и за всички, които я последваха. 

Спомням си деня, в който решихме – но може ли да се решава подобно нещо – че нашите пътища ще се слеят и ще бъде само един. 

Спомням си как ти съобщих, приседнал на болничното ти легло във Вал де Грас, че вече не си начело на модната къща, която те бе наела. 

Спомням си и твоята реакция : „Тогава ще основем наша обща и ти ще я ръководиш.“ 

Спомням си търсенето на средства, подводните камъни, които изникваха отвсякъде, но за теб се изправях пред още по-големи рискове. 

Спомням си за първата колекция, подписана с твоето име, улица Спонтини, и за твоите сълзи на края, които свидетелстваха за месеци на съмнения, търсения, мъчително безпокойство. Още веднъж обаче, славата дойде и те помилва леко с крило. 

После годините се следваха, а с тях и колекциите. Колко бързо минаха тези години и как колекциите променяха облика на епохата. От всички дизайнери ти беше единственият, който можа да отгърне книгата на своя живот от глава „Първа“, да я напише и собственоръчно да положи в нея думата „Край“. Ти беше разбрал, че епохата, която се задаваше  няма да изисква нито непримиримост, нито взискателност, и след едно последно дефиле в Центъра Помпиду, което ще остане в аналите на модата, ти напусна завинаги този занаят, комуто посвети толкова много и който толкова обичаше. 

Ти не намери утеха от тази раздяла. Продължаваше да имаш тази страст да твориш мода, но както понякога се случва при някои двойки, разводът е неизбежна съдба. Което, разбира се, не пречи да продължават да се обичат и едновременно да страдат. 

Бих искал да ти доверя, аз, който бях твоят най-близък свидетел, че измежду всички твои качества, онези, на които съм се възхищавал най-много, са именно честността, непримиримостта и взискателността. Понякога се пускаше по течението на модата, но никога не изневери на стила си. И беше прав, защото именно този стил днес може да видим навсякъде. Може би вече не по модните подиуми, но със сигурност по улиците на целия свят. 

Заедно с Шанел – понеже ако има друго име, което трябва да бъде споменато днес, само едно име, то това е нейното…. Шанел, която те посочи за неин наследник – ти си другият най-влиятелен шивач на ХХ век. Тя през първата половина, ти през втората. 

Върху мраморната плоча, която ще те приласкае, под твоето име, поисках да бъде гравирано „френски шивач“. 

Шивач, но бога ми какъв! Ти създаде произведение, чието ехо ще отеква дълги години. 

Френски, понеже ти не можеше да бъдеш друг. Френски, като стих на Ронсар, градина на Льо Нотр, лист на Равел, картина на Матис. 

Паскал упреква Монтен, че предпочитал работата си пред всичко останало. Но именно Монтен е прав. Твоята работа ти позволи да живееш, да понасяш тревожността, която е била твоя спътница от най-ранна възраст. Така е устроен артистът, че да намира спасение и надежда само в сътворението. 

Как, говорейки за теб, да не цитирам Пруст? Ти всъщност принадлежиш към „онова голямо, едновременно великолепно и окаяно, семейство на невротичните хора, които са солта на земята. Всичко красиво, което ние познаваме, е дело именно на невротичните хора. Именно те, а не другите, са основателите на религиите и създателите на шедьоврите. Светът никога няма да разбере какво им дължи и особено какво са понесли, за да го направят.“

Това, Ив, исках да ти кажа. Идва моментът, в който трябва да се разделим, но не зная как да го сторя. Защото никога няма да те напусна – ние никога не сме се делили – въпреки че съзнавам, че повече няма да гледаме заедно залеза над градините в Агдал, че повече няма да споделяме емоциите от една картина или статуя. Да, всичко това го знам, но знам също, че никога няма да забравя това, което ти дължа, и че един ден ще се срещнем отново под мароканските палми. 

            Преди да си тръгна, Ив, бих искал да ти поднеса моето възхищение, моето най-искрено уважение и моята любов."