Условната присъда на емоционалните ни престъпления

Федерико Фелини е казал още в далечната 1960 година: "Хората се боят от тишината, изплашени са, че могат да чуят собствените си разкаяния." Самият аз все още търся отговор на дилемата кое е по-трудно - да поискаш прошка или да простиш? Имам проблем и с двете. Защото колкото и да искам да вярвам, една дума не променя нищо. Човек не може да очаква, че делата му могат да бъдат заличени от едно “Прости ми”, нито пък, че болката и разочарованието се изпаряват с произнасянето на “Прощавам ти”. Прошката е егоистично действие. Опит да спасим гузната си съвест и да намерим покой там, където до скоро е имало счупени парчета щастие, любов или откровеност. Приемаме, че прощаването е великодушие, но истинското й лице повече прилича на страх от това да останем сами или просто да признаем, че принципите ни са над всичко. Прошката не е края на една грешка. Прошката е началото на възможността отново да започнем да грешим. И да нараняваме някого. Прошката е условната присъда за емоционалните ни престъпления.