И някак неусетно се превръщам в Итака....

Преди време бях сложил като статус в социалната мрежа едно прозрение родило се в разговор с един мой приятел, а именно, че „другаде“ е нашата карма. Като че само там се виждаме щастливи и като че само там може да се реализираме, да се случим. И все така по птиците... към другадето... Като Одисей се пръснахме по света в търсенето на това митично другаде... А в същото време някак бавно самите ние се превърнахме в Итака. Родно място, където се връщаш за две седмици, но оставаш една. И някак с облекчение поемаш обратно на път, за да не се върнеш още три години. Ако не ми вярвате, питайте онова момиче от магазина за обувки на Оксфорд стрийт.Ще кажете, че той не е един- да така е, но във всеки има по едно такова момиче. Но по-лошото е, че неусетно същата тази Итака се прокрадва в нас. И се превръщаме в адресати на писма и картички. От Париж, Рим, Вашингтон....Превръщаме се в натрапчив спомен за онези, които допреди деляха с нас пътя....приятели, роднини и момиче, което някога. И колкото повече директни линии се откриват, колкото повече падат ограниченията пред свободата на движение, толкоз по-отдалечен става пътя към твоята Итака. И времето минава. И нашите приятели, роднини и момиче, което някога..... стават французи, германци, англичани, американци...дори новозеландци. И писмото, което така мъчително ти пишат вече не повече от веднъж в годината, спира да ги мъчи. Тогава и Итаката се превръща в история, историята в легенда, легендата в мит...Митът за онзи човек дето някъде там, далече....в онази страна....която е толкова....и само звън на дума или мелодия, понякога ще навлажни очите на някой от тези приятели, роднини и момиче, което някога....И тогава онзи остров, и Пенелопа, и Сцила, и Харибда и всички други глупости ще потънат в забрава. И вече следните поколения ще знаят само, че това е място където непрекъснато се водят троянски войни и където Одисей все не се завръща.