Това няма общо с теб!!!

Когато допуснеш до себе си някого като приятел обикновено приспиваш подозрителността си. Грижливо я сгъваш и прибираш в най-горното шкафче на гардероба, обилно поливайки я с нафталин и надеждата, че скоро няма да ти трябва. Мислиш си, че приятелството с някой ти гарантира поне малко честност и почтеност в отношенията. Човекът до теб не е враг, за да го наблюдаваш постоянно. Доверието е инвестицията, която скрепява ненаписания ви договор и ви кара да забравите за съмненията и да погребете миналото си. В крайна сметка един ден след няколко години се събуждаш и разбираш, че приятелят ти има два акаунта в Скайп или Фейсбук– един с истинските му имена и един с прякор, който използва, за да си пише с хора, с които се запознава на страна. Хора, с които не обсъжда времето, нито политиката, нито лични истории. Но не това е най-страшното – разбираш, че ти всъщност си точно в този акаунт, а не в този с истинското му име, където са истинските му приятелите, колегите, семейството. Осъзнаваш, че не просто си попаднал на човек, който живее в няколко паралелни реалности и ти си част само от една от тях, но и че сте от тотално различни светове. Имал си връзка с клонинг, на този, в който си вярвал, докато той е живеел истинския си живот.

Винаги съм си представял приятелството така – политам с гръб назад, доброволно падайки, защото знам че зад мен има някой, който да ме хване. Обаче сега затварям очи и политам назад, знаейки че зад мен е човекът, който няма да ме хване. И въпреки това го правя, някак съвсем самоуверено и целенасочено. Може би няма да е зад мен с разтворени ръце, чакащ да ме хване. По скоро ще е с гръб, но и гърбът му може да поеме тежестта ми. И дори по-добре така…защото може би в ситуации като тези не е важно да има някой, който да те хване в ръцете си, когато паднеш, а някой, който да ти даде тласък, за да се върнеш на повърхността! Също както в спорта – да сте виждали някой треньор, който да прегръща играчите си на полувремето, когато губят! Не! Човекът ми го каза – „inch by inch, play by play...”