A la recherche de temps perdu....

Понякога е просто една лека усмивка, спомен поканен в съзнанието ми от случаен аромат. Или пък  цвят. Нещо, което отключва спомен, който пробягва на бързи обороти в съзнанието ми и ме връща там в моят град,  когато Париж бе мое ежедневие. Вдишвах го, изживявах го, сливах се с него, макар и само за няколко години. Аз и градът – може би моята най-искрена  любовната история, която бях сигурен, че ми е предопределено да изживея. 

Не мога да си обясня от къде е тази любов към Франция. Може би от…а може би някои неща е по-добре да останат неизяснени. Воалът на мистерията или може би съдбата…(тук чувам смехът на няколко мои приятели, които не вярват в такива неща.)

Но все още, когато понякога затворя очи, усещам стъпките си по улиците му, вятъра който брули лицето ми, небрежно разменените погледи с минувачите. Затаените дъхове при поредната гледка, която ще добави още един от онези спомени, заради които знаеш, че е имало смисъл да си тук. Или онези твои лични моменти, когато присядаш в горещия летен ден под кестените в Люксембургската градина, за да споделиш обяда си с гълъбите и патиците в езерото. И именно тогава се случва нещо, трудно подлежащо на описание.  Точно в този момент, приседнал сам, в една „чужда” страна, далеч от семейството, приятелите и работата, взирайки се в успокояващата зеленина на градината, едно чувство неканено нахлува. Може би е едно отдавна забравено чувство или пък нещо, което ти е убягвало цял живот,  нещо средно между радост и тъга. Но не много тъга …..

Споделям сега някои от картините и детайлите, които улових през годините с апарата си, вижте ги, за препоръчване - със сърцето си!