Y уморен от битки...

Дълго време водихме битки, гонихме се по стаите, не исках да ги пускам, чупехме мебелите, крещяхме, кълняхме се във вечна „любов”, но въпреки всичко ме напусна.

Напусна ме и последната илюзия. Живях с нея до днес. Живях с илюзии цял живот. Е не ме разбирайте погрешно, НЕ СЪЖАЛЯВАМ. Лошото дойде обаче когато те почнаха да си тръгват – една по една. Хората дето се занимаваха с добитък, а не хранеха илюзиите поне имат някакъв хаир ( обичам старите български думи) – все им остана я някоя кожа, я някое парче месо. А от моите илюзии – нищо. Те просто изчезнаха безследно.

Най-напред си отиде илюзията, че макар и твърде имагинерна има някаква справедливост. После си отиде илюзията, че доброто, ако не повече, то поне е колкото злото. И че понякога се възнаграждава. Малко след нея си тръгна и илюзията за идеалите. Тя си тръгна някак тихомълком, без шум, по терлици. След нея си отидоха и илюзиите за по-добър живот, за елементарен разум в обществото, за отговорност… Тези дори не се обърнаха за сбогом. До днес ми бе останала само една, че човек се преценява по това какво може и знае, и че това може да ни помогне да изживеем живота си като хора.

Но..

Тази сутрин се събуждам и намирам бележка:

„ Напускам те. Чао!”

Без подпис, без адрес, без телефон.