Преставам повече да съм Венета

Скъпи приятели,

Шеговитата фраза на Райко Алексиев, „че българинът е оцелял напук на историята”, неочаквано придоби дълбок и трагичен смисъл в последните 20 години и като че ли се превърна във философия за управлението на нашият град, нашата община. Но дали ще ни стигнат силите и волята и занапред да съществуваме все така „напук”?

С наближаването на изборния ден все по-силно се чуват гласовете, които ни увещават, че трябва да гласуваме именно „ напук”.

Въпреки, че отдавна е ясно, че този модел на управление не работи. Ясно е също така, че ако той спечели, то неминуемо ще се провалим отново.

През 1989 г. охотно се казваше „всичко е политика". Охотно и някак лековерно решихме, че пътят ни напред трябва да започне като съборим всичко старо. И започнахме. Най- напред събаряхме, После изливахме. После пак събаряхме. И пак започвахме всичко из основи. Тъжното обаче е, че по нататък от основи така и не отидохме.

Ето че и аз поостарях, а около мен продължават да искат да събарят основи. Излиза, че всяко следващо поколение има основи за разрушаване, има нещо, което трябва да се разруши из основи. Отчайващо. Така и не стигнахме поне до първия етаж. Във всеки случай живота ни минава.

Затова е време да излезем от този омагьосан кръг на разрухата. И да си поискаме живота.

Не оставайте други да го живеят вместо вас. Не го оставайте да събира прах на рафта на времето …. ПОИСКАЙТЕ ГО!! ПОИСКАЙТЕ ЖИВОТА СИ!!!

А как ли?

Няма универсална рецепта!

Мога да ви дам един пример. Този на писателя Станислав Стратиев в един негов позабравен текст, написан в началото на деветдесетте години:

„Не искам повече да съм Венета
"Мила ми Венето. знай. че после отечеството си съм обичал най-много тебе..."
Христо Ботев

Веднъж вече писах по въпроса.
Естествено, никой не ми обърна внимание.
Затова сега пиша пак.
Третия път просто няма да гласувам. За никого.
Аз съм най-обикновен български гражданин.
От тези, дето са милиони. Така нареченият народ.
Работя, уча, размножавам се, умирам.
Заявявам, че не искам повече да съм Венета.
Мене все ме обичат най-много, но все после нещо.
После Отечеството.
После Партията.
После Дружбата.
После победата на пролетариата в целия свят.
После колективизацията.
После линията Перник-Волуяк.
После Кремиковци.
После изграждането на комунизма.
После разграждането на комунизма.
После демокрацията.
После бюджета.
После реформата.
После Международния валутен фонд.
После пазарната икономика.
После стачките.
После изборите.
През това време животът ми изтече.
И този на моите деца.
Освен, че не живяхме, излезе, че никой не ни е обичал истински.
А за "най-много", дето пише Ботев, да не говорим.
Ако някой твърди, че ме обича, нека ме обича преди всичко останало.
Или поне едновременно.
Иначе и аз няма да го обичам.
Преставам повече да съм Венета.”

Е сега е мой ред да го кажа : „Преставам повече да съм Венета.” А Вие ??