Реабилитирането на политиката.Условия за ново очарование - II част

Трите кризи

икономическа криза...

Неотложно е днес да реабилитираме политиката. Това е задача на всич­ки нас и главен залог - включително срещу крайните националисти - през идните години. Но как? Най-напред като разберем в каква немилост днес е изпаднала. Тази немилост ми се струва резултат главно на три едновременни явления, които са три кризи: икономическа криза, идеологическа криза, морална криза.

Икономическата криза безспорно е най-смайващата. Всички правителст­ва се провалиха в борбата срещу нея: безработица и няколко хиляди частично или временно заети са страшна констатация за провал или безсилие на различните политики, водени от двайсет години насам. Как да остане незасегната самата идея за политика? Нашите управници, притис­нати от принудите на глобализацията и на пазарите, почувстваха, че застра­шително се ограничава тяхното поле на действие. Какво може да се направи, когато се управлява само ед­на страна, а всички проблеми са световни? И тъй като всички се провалиха, защо още да им гласуваме доверие? Как да вярваме на политиката, когато тя май вече няма никакво влияние - или все по-малко - върху нашето все­кидневие?

Идеологическа Криза

Тази икономическа криза се съпровожда от друга, която е чисто полити­ческа. Криза на безсилието, криза на доверието, по причини, които споме­нах току-що. Но също и идеологическа криза, и най-напред за левицата. Ка­къв смисъл има да бъдеш откъм левицата, когато тя не се е отказала от ка­питализма, когато иска само да го управлява по-добре, ограничавайки, кол­кото е възможно, най-несправедливите или най-нечовешките му отраже­ния? Една интелигентна и социална десница - случва се - би го направила също добре... Вече не сме 1989 година. Тогава двата лагера се противопос­тавяха по основното: приемане или отхвърляне на капитализма. Но днес? Вече никой няма алтернативен модел и нашите съотечественици остават с чувството, може би основателно, че главното не се решава на политическата сцена: че капитализмът трябва да се приеме какъвто е или да се отхвър­ли, или по-скоро, че може макар и със съжаление само да се приеме. Пог­леднато политически, последствията са опасни. От гледна точка на България, при нашата история една управляваща левица, спечелена за капитализ­ма, не е напълно лява или е лява с обезценяване. За какво е нужна партия на промяната, когато вече никой не иска или не може да промени съществено­то? Първенство на икономиката, казва Маркс, и без съмнение има право. Но именно това в края на краищата осъжда марксизма.

Тази криза на лявата политическа мисъл, която се разви през двата мандата в опозиция, беше хубавото време за десницата и либералната идея през 1997 и през 2001 година. Но това е отровен подарък: една обезценена левица се равнява на една девалвирана десница. Защото налага ли се да сте на страната на десницата, необходимо ли е, ако вашите противници, макар да се крият, се съгласяват с вас по най-важното, а именно съгласуването на една икономическа система със собствена раци­оналност, собствени принуди и известен възглед - за щастие демократичен - за правова държава? Какъв смисъл има да сте консерватор, когато вече няма революционери? Разликите между левица и десница остават, но оста­ват като второстепенни на общия фон, на който се открояват; това нарекоха „единната мисъл", която не е друго може би освен единството, най-сетне признато от реалността. Когато си създаваш илюзии за реалното, реалното си отмъщава, избирателите си отмъщават. Същите при­нуди важат и за левицата; това скоро ще се разбере или вече се знае. Ето за­що може би разочарованието ще е по-малко. Така или иначе конфронтация­та между нашите два лагера, макар да продължава, е загубила важна част от своите залози: тя сякаш вече противопоставя само лица, чувствителност, тактически или управленски избор, а не както преди двайсет години - про­екти или програми, които биха създали риск за същественото. Това не пре­чи да се правят избори, нито да се сменят мнозинства и дори това прави не­щото още по-лесно, защото предвидимите последствия ще бъдат по-огра­ничени. 1991, 1994, 1996, 1997, 2001, 2005, година... Колкото по-често ще се сменят мандатите, толкова по-малко ще са алтернативите . При това поло­жение как да се пристрасти човек към политиката? Как да я вземе напълно на сериозно? Ако се касае само за избор между Сергей Станишев и Симеон Сакскобурготски или меж­ду Петър Стоянов и Георги Първанов, колкото да са уважавани и четиримата, една избирател­на бюлетина е достатъчна всеки две или пет години. Но какъв е смисълът? И как няма да има все повече въздържали се? Когато политиката е само формалност, това е смърт за политиката.

Морална криза

Към икономическата и идеологическата криза се прибави през послед­ните години и една морална криза. Твърде много скандали, твърде голяма корупция, твърде много афери, както се казва, и в двата лагера. Това не е без връзка с двете кризи, за които пиша по-горе. Когато възможностите за маневриране намаляват, когато мизите намаляват, не е чудно, че моето „скъпо аз", както би казал Кант, взема връх.. Когато няма големи планове, всеки се занимава със своите дребни дела... Кариеризмът - в най-добрия случай - или корупцията - в най-лошия - минават на преден план. Разбира се, това е тревожно за демокрацията. Че политиката не се свежда до морала, това го припомних в началото. Но то не означава, че стои над него, нито че тя може без него. Спомняте си какво пише Монтескьо. Всеки тип режим има свой принцип, който го движи или обуславя: деспотизмът не върви без страха, нито монархията без честта, нито демокрацията без добродетелта... Не става дума политиката да се основе върху морала, а още по-малко да се сведе до него. Става дума човек, включително когато е на власт, да бъде подчинен на известен брой законни и морални принуди, без които всяка де­мокрация може да се погуби.

Цялата трудност се заключава в това да се остави на морала неговият дял, а именно поведението на хората, без да се ампутира политиката от ней­ния, който е управлението на групите, на съотношението на силите, на кон­фликтите, солидарностите, съюзите и най-сетне държавата. „Моралът нико­га не е за съседа", казва Ален. Това означава, че е легитимен само в първо лице (то отличава морала от морализма): за другите са достатъчни правото - със санкциите, които предполага - и състраданието. За политиците обаче първото изискване е правото. Демокрацията се нуждае по-малко от състра­дание, колкото от строгост. Наш дълг е да бдим нашите закони да могат да наказват (това е най-малкото) и ония, които имат задължението да ги гласу­ват или да осигуряват прилагането им.