Реабилитирането на политиката.Условия за ново очарование - I част

Интересно нещо е инвентаризацията, преди ликвидация, ако ми позволите да цитирам Бегбеде.Днес докато си подреждах папките попаднах на един текст, писан от мен през далечната вече 2005 година, и по-късно представен като доклад при откриването през септември на Школата " Модерното общество" в Китен. Поради дължината на писанието от над 13 страници, реших да го публикувам на части. Приятно четене.

Условия за ново очарование

/Реабилитирането на политиката в новите реалности на обществото. Проблеми и перспективи /

Свидетели ли сме на „края на великите намерения" в политиката? Тази диагноза, изглежда, се налага. След ноември 1989г., след времето на утопиите, политиката сякаш повече от всякога се е свела до обикновено управление на нещата. Разочарованието е още по-голямо, защото дори така ограничена в тясно поле, тя създава и надясно, и наляво чувството, че е безпомощна да реши социалните проблеми, като се започне от този за безработицата. През 1989 г. охотно се казваше „всичко е политика". През 2005 г. вече нищо от това, което придава значение или стойност на нашия живот, като че ли не зависи реално от нея освен негативно.

Започвам този текст на 20 август 2005 г., близо два месеца след победата на левицата в законодателните избори. Прави ми впечатление преди всичко спокойствието на нашите съотечественици и моето в сравнение с кипежа през 1997 и 2001 година. Колко сме се променили! Остарели? Вероятно е така. Но днешната младеж не изглежда по-ентусиазирана от преди, ако е отляво, ни по-тревожна, ако е отдясно. Всеки разбира ясно, че тези избори няма да променят света, нито дори страната ни в основните неща. Няма защо да се опася­ваме от най-лошото, то няма да дойде от там. А вече много отдавна не се надяваме на по-добро. Някакво подобрение би ни било достатъчно: по-мал­ка безработица, отхвърляне, малко повече справедливост и благо­състояние... Два пълни мандата ни излекуваха от утопията и всъщност толкова по-добре. Вече никой не вярва във Великото навечерие (на революционните промени). Ние очакваме само ранните утра. Те настъпиха. Часът на прозорливостта и смелостта.

Гласувах както обикновено, но повече от вярност към един лагер - трябва да го призная, - отколкото от съпричастност към една прог­рама. Но победите не се избират. Кураж на тези - заслугата е тяхна, - кои­то ни управляват!

Политика и знание: истината не се гласува

Но философски погледнато, какво? Става дума да се мисли истински, а истината не е нито отдясно, нито отляво. Това ни отвежда към главното. Политиката не противопоставя знания и незнания, нито дори - най-често -лъжа и прямота: тя противопоставя сили, интереси, ценности, предпочита­ния. Грешно би било да я упрекваме за това. Истината не се гласува. Ако имаше вярна политика, за какво е нужна демокрацията? Компетентността щеше да е достатъчна, както в науката: изборите щяха да се заменят с кон­курси, народът с жури, всеобщото гласоподаване с демонстрации или екс­периментиране... Фалшификацията, както казва Попер, ще е вместо редува­нето, а истината - вместо суверенитета. Че фактически е невъзможно, доста е ясно; но много често се забравя, че това е невъзможно също и в правото: никоя политика не е истински най-добрата, защото истината не съди, нито избира, нито командва. В политиката няма Божия гледна точка. И ако една наука за политиката явно е възможна (политиката е част от действителност­та: защо да не бъде познаваема?), тя ще се разпознае, ако стане ефективна, по това, че ще може да разбира всяка политика и при това положение - като наука - не би могла да налага никоя политика. Политика и политология са две независими едно от друго неща.

Не се спирам повече на този въпрос, защото ми се струва доста ясен.

Кой от нас се пита, преди да гласува за президент на Републиката, кой кандидат е по-интелигентен, по-компетентен, по-учен? Ако нашият крите­рий беше такъв, политическия ни живот от петнадесет години насам щеше да е много различен! По-добър ли? Не вярвам. Експертите са неизб­роими. За какво трябва да изберем един, когато всички са съгласни помеж­ду си? И как да избираме, когато не са? Например във Франция Валери Жискар д'Естен се похвали навремето, че в лицето на Реймон Бар е избрал за министър-председател „най-добрия икономист на Франция". Но от страна на неговите перове бе­ше работа да го преценяват, не на президента на Републиката. От друга страна - и най-вече, - най-добрият икономист на Франция би бил един мно­го добър експерт, с когото всеки министър-председател би могъл да се съ­ветва, но какво доказва, че той ще съумее да задвижи една политика, да я популяризира, да я защитава, като се знае, че има нужда от политика и от политици само защото експертите не стигат? Интелигентността е из улиците и в университетите. Куражът и широ­тата на възгледите - не.

Естествено, човек избягва да гласува за някой некадърник. Но това не означава, че гласува за най-интелигентния, нито за най-учения, нито за най-компетентния. Гласува за онзи, чиито идеи споделя, който води борба, оце­нявана като справедлива, който защитава нашите интереси и нашите възг­леди, който предлага за нашата страна желаната посока... Гласуването не е нито тест, нито изпит: то е избор, то е борба, то е измеримо и премерено съ­отношение на сили и е по-добро от гражданска война.